Сякаш целият ни живот се основава на това – чувстваме, че нещо не е на 100%, че винаги има нещо, което не е достигнато, че може и по-добре, не е достатъчно, нека повече…
Дали това е двигателят на развитието или сигурен билет право надолу към бездънната яма, която никога не може да се напълни?
Ако знаете колко пъти съм си задавала този въпрос… 🙂
Как мислите, дали ако човек спре да бъде неудовлетворен и е изпълен с увереност, че всичко, което е мечтал, вече е достигнал и както казва Елвис: “Всяка мечта, която някога съм имал, се сбъдна 100 пъти”, ще се изчерпа и повече няма да вижда смисъл да прави и да се стреми към развитие напред?
Истината е в раличната перспектива.
Когато човек е обзет изцяло от сянката на егото (най-общо казано, чисто логичната, материалната си част), когато целият му живот и мотивация са основани на външни стимули (чуждото мнение, съревнование, доминиране, материални придобивки), тогава нестихващото неудовлетворение е подобно на чудовище, което бавно те убива. Защото каквото и да правиш, имаш, получаваш, то никога не е достатъчно, никога не стига, за да те изпълни с истинско щастие, а само моментно усещане за значимост и въздушна, нетрайна еуфория. Човек може да прекара живота си вярвайки, че неговата стойност е равна на всички външни материални придобивки, влияние, постижения, социален статус.
Когато човек е с ясното знание и усещане, че всичко, което преживява е просто част от неговия човешки опит, а всъщност вътре в себе си той носи нещо, което е много по-мащабно, истинско, непреходно, красиво, божествено, наречете го душа, същност, тогава правилата на играта са съвсем различни. Тогава стремежа за развитие е основан на напълно различна мотивация.
(И не говоря за хората, които все още не са разбрали, че практикуването на йога, медитацията, четенето, ходенето на църква, вегетарианството и други – нямат нищо общо с духовното развитие и божественото в човека и не са повод за превъзходство. Говоря за хората, които никога не са чували за чакри и семинари за личностно развитие, но са с отворено сърце и чувстват с цялото си същество истинското и значимото в живота. Те не винаги привидно са хрисими и добри, но носят нещо здраво, стойностно и една по-дълбока справедливост в себе си, уважение, сила и в същото време подкрепа и любов. Те невинаги са позитивни и усмихнати, но винаги са там, когато имаш нужда, без да очакват същото от теб и дори нищо конкретно да не правят, просто са стожери и опора, светът ти има друг смисъл с тяхното присъствие.)
Ти не си нещо малко, търсещо да достигне и заслужи нещо голямо. Ти вече си това голямо, и само отделянето от него, те прави малък.
С това съзнание – че човек вече е цялостен, реализиран, божествен – всичко, което правиш е озарено от това усещане – за по-голям смисъл. Тогава поставянето и достигането на цели са просто инструменти, не самоцел и център на света. Тогава играта на живота е одухотворена от обратното на “целта оправдава средствата”. Тогава средствата и пътят към целта са много по-прецизни и осмислени, по-скоро подхранващи и извор на енергия, отколкото изцеждащи и уморителни. Всъщност целта се заменя от вдъхновение, от усещане за призвание, свързаност.
И именно тази чистота успява да съхрани най-ценното в човека. И дори да се залута в суетата и разрушителното в този свят, никога не се изгубва. Най-ценното е усещането за собственото Аз. По-висше Аз. Вярата в себе си. Но не онази вяра, насочена към нещо външно. А онази, която ти дава вътрешното знание и сила да преминаваш през изпитанията с вдигната глава и несломим дух.
Както казва най-любимия ми поет Вапцаров:
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? —
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? —
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право —
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
В трудни моменти, четете “Вяра”, в него има магия, която издига и носи светлина.
Това е, което исках да споделя с вас. Не се давайте на неудовлетворението и съмнението. Сменете вниманието си към градивното, което носите. Всеки го носи и всеки избира дали ще бъде негов домакин или роб на егото и разрушителните тенденции в себе си.
Просто е. Обичайте, обичайте, обичайте и отдавайте. В безусловната любов няма грешки и съмнения. Тя е за всеки и всичко. Тя е най-верният пътеводител. Не е трудно, всеки е способен на такава любов. (Не я бъркайте с наивност. Напротив, тя дава ясен ум и служи като щит към всичко фалшиво).
Не спирайте да вярвате в себе си. В светлото и красивото в себе си. В истинското си Аз. Същността си.
Обичам ви!
Стояна